Сядам пак да попиша, но пишейки започвам да се страхувам от себе си … май пиша в блога си само когато ми се случи нещо неприятно. И все пак … ще наредя няколко думи за любимите хора – в частност партньорите.

Бях гледал филм, в който на главния герой му предлагаха вечен живот, но той отказа, понеже търсеше истинската любов. Той каза нещо от сорта “… Нямам нужда от вечен живот, щом нямам с кой да го споделя…” Замисляйки се над думите му, в главата ми избликнаха редица мисли, които оставих да осмисля по-напред във времето. Мисля, че сега е удачен момент.

Чувал съм какви ли не сравнения, давани от единия пол към другия, но най-голямо впечатление ми направи “точковата система”, ако мога да я нарека така… Точкова, защото определенията се дават по скала от 1 до 10… пълна глупост, макар почти всички да са го правили, дори и аз. Ако за някой – даден човек е 5, то за мен може да е направо 10 – всеки с вкусовете и предпочитанията си.

Грешката е, че правейки такова сравнение изпускаме малките детайли, а те винаги са най-важни. Често човек забелязва малки нещица у хората. Малки нещица, които ги правят различни от останалите. По някога тези неща не са идеални, а по някога са. Друг път пък са отблъскващи или силно привличащи. Това са малки “чарчета”, които обожаваш, когато обикнеш един човек, ако го обичаш истински. Слабостта на другия, доверието му към теб, желанието му да се обърне към теб за помощ – тези неща не те правят губещ, а точно обратното - силен. Слабостите и недостатъците всъщност скрепят една връзка, ако можеш да ги приемеш и обикнеш такива, каквито са…

У любимият човек всичко е перфектно. Често човек дълго търси идеалната половинка. С всяка следваща връзка той открива нови и нови елементи на “идеалната”. Сякаш сглобява някакъв пъзел, докато не дойде моментът, в който вече не може да намери недостатъци. Тогава спира да търси – тогава намира щастието. Но какво става, ако всичко е на обратно? Какво става, ако човек намери перфектната половинка, дори от първия път, но не съумее да я опази, защото не знае, че това е именно ТЯ?

Все си мисля, че ако наричаш някого “мило” и си искрен… би трябвало наистина да смяташ, че това е правилният избор.

И тук идва на ред ужасната загадка: Защо хората, които заслужават да бъдат най-много обичани са вечно пренебрегнати? При мен май е точно така… в невниманието си наранявам, а после съжалявам за стореното. По някога ми се иска да мога да връщам времето назад, за да поправя грешките, които съм направил.

Сега, като чета мислите си, си давам сметка що за глупак съм всъщност, наранявайки най-милото и скъпото за мен. Трябва да отделям време за нея, колкото може повече. Това трябва да е целта на всеки обичащ. Чувствам я като част от мен. Изпитвам любов. Това е най-прекрасното чувство на Света. Много малко хора могат да го изпитат истински. Напоследък всички хора живеят изнервени, ежедневието ни дърпа все по-надолу и по-надолу, а ние не отделяме необходимото време за любимите си хора, при положение, че можем да го правим.

Мислиш, че имаш някой … че го притежаваш, че той ти е вързан в кърпа… и правиш неща, които го нараняват по някакъв начин. Този човек във всеки момент може да каже “Защо ме нараняваш? Не мога да търпя това повече.” и да изчезне от теб, колкото да те обича. В живота нищо не е сигурно - само това е сигурно. И ние не трябва да пропиляваме с лека ръка всичко. Трябва да чувстваме! Не трябва един мъж да се притеснява от това, че е с насълзени очи и че плаче, защото сълзите са израз на чувствата, а чувстващите са тези, които могат да обичат истински.

Иво - out. Лягам, да почивам, че съм с температура и ми се вие свят, а и пиша глупости.

Ето ме-пак съм вкъщи. Скучен, увиснал, пред комютъра… на работа или не - пак пред него. А можеше и да не съм. Навън са приятели, готови да изпият с мен Света. Но не! Не искам да съм с тях сега. Тъпо е, знам го! Но Тя не е тук! Просто я няма - пустош. Чакам … тишина, реших да изляза и да посетя бара, в който често ходя с приятели… мястото, където всъщност Я видях по-добре за пръв път.

Сядам сам на бара. Отварям и тая бира - сам. Сам!? Мразя крайностите! Няма с кого две думи да си кажа, за преди лека нощ дори. Не искам и да има! Искам да го кажа само на нея! Както би трябвало да е, както мечтая.

Трябва да чуя милото й, никога лигаво гласче, нейните прекрасни думи… ах, колко обичам да я слушам само… Желая толкова малко, но с цялото си същество…
Май ми е добре! Като че ли ми харесва тая самота. Грозно, урудливо, садистично удоволствие от самосъжаление. Пък съм весел човек, поне така казват… Истински духовит!

Знам, че утре няма да е с мен. А може би за кратко … отново пред компютъра - тази отвратителна малка кутийка, която мразя.. Всъщност, защо да я мразя, като тя е единственото останало нещо, което ни свързва. И когато тя ми пише - за кратко ще изплувам от купчината лайна, в които сам се набутвам всеки път. Ще вляза в другия свят, дори за миг… Светът, който е граница между тишината, мълчанието и тъгата и огромното щастие! Граници - крайности … мразя ги!

Утре… толкова скоро, но и толкова далеч във времето. Дали да си тръгна, да се прибера, да легна и да заспя… “скъсявайки” времето, през което не чувам и думичка от Нея? Но ако си легна - дали мисълта за МОМИЧЕТО ще ме остави на мира? МОМИЧЕТО, с главно … с всички главни букви!

И все пак, оглеждам разкривения си поглед в дъното на чашата, поемам риска от безсъние, прибирам телефон, портфейл и ключове и поемам обратно към вкъщи. По пътя не спирам да мисля … или по-точно да си задавам въпроси - и то основно един “ами ако?”. Разминавам се с хора, автомобили … но това са по-скоро кутийки, в които избягвам да не се блъсна. Нищо не ме интересува. Нищо освен мисълта за утрешния ден - мисълта за Нея. Отварям вратата, влизам вкъщи, без да промълвя нищо на никого. Лягам, затварям очите си, но вместо тъмнина виждам образът й. Явно пак ще прекарам часове в борба с ужасното си въображение.
…
Заспал съм, унесен в приятни, но и все пак не толкова приятни мисли.
…
На сутринта ставам и се готвя за сивият ден, които ме очаква. Сядам пред бялата кутия с чаша кафе, за да проверя съобщенията си и може би да послушам някоя песен, защото ми е дотегнало от тишината. И точно в този момент се появява Тя. И ми говори. Разказва ми блага, спокойна история …ах, колко обичам да я слушам само. Мисля си - тези като нея са рядко срещани. И се влюбвам - все повече и повече. И се мразя! Мразя се, точно заради това, че се влюбвам. Даже разбирам,че безкрайно я обичам или поне бих я обичал! И не ми е добре. За пореден път не съм си верен, в мозъка ми хвърчат хаотични мисли, от които не хващам ни една, треперя, паника, мразя, не - ненавиждам се!

Миг по-късно плисвам лицето си със студена вода. Заслепен се виждам в огледалото и се усмихвам. Да - усмихвам се. Разбирам, че това Е крайността, която ненавиждам! Нещото, което с години съм искал и търсел-това е Тя! Усещам, че съм пълен. Мойте крайности са там, където са били винаги - във върха на главата и петите. Но сега има и ново, нещо между тях. А може би не ново, но преоткрито. От днес и тялото е доволно, изпълнено с Нея. Защото там, където съм смятал, че има безкрайно празен вакуум, и място за нищо друго, сега там е Тя! Знам, че Тя съществува, надявам се да е добре и нищо друго не ме интересува…

Крайности …

Може би не го знае, сигурно го прави без да иска. Това няма значение. За никого.

Като цяло следващата история трябваше да е в текстово поле отстрани, но стана доста дълга за там, та ще я сложа като публикация…

[...] Той реши да се отдели от хорските разговори и да помисли … единственото, което не можеше да разбере беше “Защо!?”…Защо когато се случи нещо хубаво след него идват абсурдни, дребни и жалки обстоятелства, които с цялата си незначителност го правена невъзможно?! Осъзна, че не контролира нито събитията в живота си, нито резултата от тях, нито себе си…а само в това вярваше. Човекът, който бе израснал, съпътстван от безброй трудности и проблеми, за който думата “никога” беше само измислено от хората понятие, несъществуващо на практика, трябваше да изтърпи смазващото задушаване, което му носеше споменът за това как тя го гледаше в очите…очите, в които най-вероятно той нямаше да погледне никога повече.

Излезе навън и заплака. Не от обич или от мъка. Плачеше от безсилие. Чувстваше се като малък детайл от пейзажа, покрай който минаваше живота му. Стоеше и гледаше как всичко отминава в далечината пред него и не можеше да направи нищо, освен да чака…до толкова нищо, че той самият беше нищо.

Изведнъж се озова пред неговото местенце - една пейка, на която често седеше сам и размишляваше за живота или просто си сядаше на път към вкъщи и си се доумъртвяваше с бира през годините. О, да, неговата пейка. Тя не беше нищо особено, но си беше неговата! Седна, избърса сълзите от лицето си и се огледа наоколо - дървета, поклащащи се от лекия вятър, красотата на тази разкривена счупена пейка, на която седеше… реши да запали цигара, но, защо по дяволите са останали само 2 цигари в кутията!?

Леко разочарован запали едната и се замисли … за срещите с хората, близки за него, които трябваше вече да вижда по график… Замисли се за срещата тази вечер. Тя беше една от тях, едно от малкото момичета, на които искаше, но така и никога не успя да каже “Обичам те!” през годините. [...]

Ровейки из компютъра си открих някакви интересни логове (хронология на чат), свързани с любовта, които са ми останали от около година… Зачетох се какво съм писал тогава и реших да доразвия тогавашните си мисли.

Любовта била не-материална… не-материална, ама другия път. Любовта е като дома - някои са бездомни, други - притежатели на мезонети и цели къщи с дворове. Аз не познавам много домове, но от тези, които съм имал, сякаш по-добре да съм бил бездомен.
…
Някои живеят под наем цял живот, без привързване, без лични вещи. Четката, пастата за зъби, малко дрехи и едно зимно яке. Те не ремонтират тръбите, не сменят пердетата, не боядисват прозорците. Няма значение и общото състояние на дома - той така или иначе е временен. Е, привнасят малко личен вкус в обзавеждането, но сред общата разтурия и бумащина - той не се забелязва и все сивее.
…
Има такива, които живеят като на кредит - внасят ежемесечни вноски във вид на усилия, за да задържат връзката (дома си) за по-дълго. За “някога, когато…”, сякаш винаги остава надеждата да има “някога, когато”. И накрая какво? Двама чужди в общото, от което всеки дърпа, тегли и взема, без да оставя. А самото делене - то е неизбежно и никак, никак не е приятно. Винаги има караници кой какво е направил за другия.
…
Най страшна сякаш остава любовта на гости.
Особено когато гостът се чувства като у дома си. Събува и захвърля калните обувки, разхвърля чорапите и ползваните вещи като четен вестник. Ползва всичко, което намери за добре и погубва създаденото от другия. До един ден, когато погубеният стопанин помоли за освежаване на дома… или да напазарува, или просто да освежи с нещо дребно.
Любовта е романтична - може и на свещи… и тогава, в друг по-следващ ден, просто я няма.
Защото си я оставил да размисли. Мисленето й е усилие и не си заслужава - овършала е дома ти с кука, оставила мръсотия и прах. Любовта е мърла - тя не затваря и не попива водата от капещото кранче… Мръсните чаши на последното й пиянство лежатр в мивката и си е тръгнала. Без бележка, без да пита - тя просто си тръгва и тогава затръшва вратата. Тя е над тия неща. Тогава си казваш - никога повече любов на гости в дома ми. Но гостите понякога са неочаквани и разбираш, че са такива чак след като са си тръгнали, дори на теб да ти е харесало посещението им и да искаш да останат.
…
И не ги искам аз тези любови, отново и друг път. И други домакинства също не искам… Искам истинската любов.

А кога разбирам дали съм влюбен - ами когато се събуждам всеки ден с мисълта за човекът, към който изпитвам тези чувства. Когато желая да споделя проблемите му. Когато съм готов да отделя всеки свой свободен миг, за да му помогна, без значение колко ще е трудно. Няма средства на този Свят, които да могат да купят истинската любов, нито такива, които да могат да изплатят поправката на стореното от нея.
А в горния ред на мисли - истинската любов е като общежитие в града на мечтите. Сменят се съквартирантите, вдигат цените, парното понякога не работи и се налага да си вземеш… печка примерно. Съквартирантите винаги са недоволни. Ти също. Понякога… Понякога се чувстваш уютно, докато не видиш мръсотията около себе си и осъзнаеш, че имаш нужда от някой, на който да споделиш. Но се оказва, че този, на който би споделил всичко, дори най-тежкото и мъчното.. същият този, който би трябвало да ти подава ръка в трудни моменти… сега няма желание дори да те вижда.

И все пак - вярвам в любовта и съм сигурен, че съществува! Просто понякога е трудно достижима.

Имам си любими теми. Винаги мога да говоря за тях, няма да ми омръзне. Така че смятам да ги отбелязвам тук, когато се сблъскам с някоя от тях през изминалия ден.

Сега съм се сетил за гъзарщината, като явление, но не мислете, че съм се сблъскал с ярък, отличаващ се пример днес… просто тя е навсякъде - неприкрита, гола изнесена на показ, без никакво прикритие.

Повлиян от една тема в един друг сайт, където не посмях да си напиша изцяло мнението, защото ще бъда линчуван реших тук да разнищя въпроса.

Смешна работа са това съвременните “младежи”, нищо, че и аз спадам към тази прослойка ще си позволя да ги захапя. Играчи на дребно. Гранде избиване на комплекси и прикриване на липсата на някакви положителни качества … с какво? Я да чуем! С какво мислите, че ще напиша? Всъщност няма значение какво ще напиша, защото ще е вярно и ще се съгласите. Минавайки през лъскавите дрешки, дебели ланци, носенето на слънчеви очила, дори през тази част на денонощието, в която слънцето отдавна е залязло. В старанието си да покажат магарията и простотията си, за да изглеждат различни - гореописаните чеда на България всъщност се оеднаквяват.

Проблемът иде от това, че тези индивиди се имат за нещо повече от останалите, въпреки, че това не е точно така … както се казва - виж акъла и скрой шапката. Жалко е, че има хора, които им вярват. А още по-жалко е, че малко са останалите, които гледат на акъла като фактор. Въпросът пак опира до метафората, която ми бе дошла на ум преди време “опаковка та хубава, а като отвориш - ЛАЙНА!”

Не знам обаче да се смея ли, да плача ли при вида на тия момчета, излизащи със същите като модел момичета - без акъл, без грам поглед над нещата, без почти никаква представа за ставащото покрай тях… Момчетата са се превърнали в изруди, без задръжки, без грам акъл в главата и цел в живота, а момичетата “гъзарки” - в разголени, нагримирани кукли (или да използвам кучки :think:), които не се интересуват от абсолютно нищо, освен от пари и секс. Когато аз бях на 13-14 години нямаше такива хора … какво се е случило не ми е ясно, но промяната се усеща и то доста. Всъщност тези момичета и момчета не са нищо повече от хора … хора, но не и човеци.

Това е , което исках да кажа в общи линии.

А как ги виждам аз богатите хора и гъзарите ли?
Истински богат е онзи, за който парите нямат значение - без значение богат или не. Който оценява нещата по истинската им стойност, а не по фасадата, колкото и фасадна да е тя - втора ръка. В обкръжението си имам доста хора с пари, които не парадират с тях. Евала! Мисля си, че са оценили нещата. Тука сигурно ще се обадят хора, които ще кажат, че няма нищо лошо в това като имаш пари да го покажеш. Има, има, показността е куха, показва колко си празен отвътре. Да пиша ли още?

CODE IS POETRY!
Най-сетне!

Да притежавам блог беше дълго, изстрадано (но не мечта) желание. Трябваше ми място, където постоянно да пиша и надграждам. Първоначално ползвах поредицата от жалки подобия на лични сайтове, а по-късно и един подфорум към форумите на един от пловдивските Интернет доставчици, но не беше нито практично, нито удобно.

Сега всичко е различно. Системата WordPress, която задвижва тези страници е улеснена до степен такава, че дори аз мога да се справя.

Смятам, че човек трябва да е активен. Да прави нещо с живота си. Не става въпрос за типичната женска амбициозност тип “кариера и семейство”, макар че до някъде съм привърженик и на този вид развитие… Става въпрос по-скоро за негативното ми отношение към начина на живот “пошли сапунки, видео игри, хамбургери и чипс”.

Това е деволюция. Деволюцията не е просто спряла еволюция - тя е обратното на еволюцията. Намираме се на една мръсна планета, развиваща се технологично и западаща душевно и емоционално. И ако западъка е стремглав, то технологичното развитие не е кой-знае колко динамично (беше, до един момент - може би до преди 4-5 години). Защото основното в този свят са забавленията. Ако навремето хората са се мъчили да измислят и изобретяват, блъскали са си главите върху сложни въпроси, то днес основното в живота на масите са развлеченията. Сякаш има от какво да се развличат. Кой днес иска да стане учен? Че защо да мисли, след като може просто да се напуши или напие и да не го е грижа за нищо?! Важното е времето да минава. Много по-лесно е.

Освен всичко, наскоро мой приятел ми каза и нещо от сорта:

Трябва отново да почнем да бъдем креативни.

Наистина затишието беше голямо. Ежедневните проблеми на нормалния човек (а не мислещия за постоянно развличане) понякога така го поглъщат, че не му остава никакво време за себе си и за това, което наистина иска да прави.

Понеже казаното с думи в повечето случаи остава чуто, но неосмислено реших да започна да пиша и да водя нещо като собствен архив. Така че остава този блог. Тук ще си пишем, и - надявам се - поне тесен кръг от приятели и познати ще го четат. Оттам нататък всичко би било само в плюс.

Започваме (and so it began)