Просто история

Като цяло следващата история трябваше да е в текстово поле отстрани, но стана доста дълга за там, та ще я сложа като публикация…

[...] Той реши да се отдели от хорските разговори и да помисли … единственото, което не можеше да разбере беше “Защо!?”…Защо когато се случи нещо хубаво след него идват абсурдни, дребни и жалки обстоятелства, които с цялата си незначителност го правена невъзможно?! Осъзна, че не контролира нито събитията в живота си, нито резултата от тях, нито себе си…а само в това вярваше. Човекът, който бе израснал, съпътстван от безброй трудности и проблеми, за който думата “никога” беше само измислено от хората понятие, несъществуващо на практика, трябваше да изтърпи смазващото задушаване, което му носеше споменът за това как тя го гледаше в очите…очите, в които най-вероятно той нямаше да погледне никога повече.

Излезе навън и заплака. Не от обич или от мъка. Плачеше от безсилие. Чувстваше се като малък детайл от пейзажа, покрай който минаваше живота му. Стоеше и гледаше как всичко отминава в далечината пред него и не можеше да направи нищо, освен да чака…до толкова нищо, че той самият беше нищо.

Изведнъж се озова пред неговото местенце – една пейка, на която често седеше сам и размишляваше за живота или просто си сядаше на път към вкъщи и си се доумъртвяваше с бира през годините. О, да, неговата пейка. Тя не беше нищо особено, но си беше неговата! Седна, избърса сълзите от лицето си и се огледа наоколо – дървета, поклащащи се от лекия вятър, красотата на тази разкривена счупена пейка, на която седеше… реши да запали цигара, но, защо по дяволите са останали само 2 цигари в кутията!?

Леко разочарован запали едната и се замисли … за срещите с хората, близки за него, които трябваше вече да вижда по график… Замисли се за срещата тази вечер. Тя беше една от тях, едно от малкото момичета, на които искаше, но така и никога не успя да каже “Обичам те!” през годините. [...]